бягство през ниагара?

niagara

 

Както и да е – Канада ми отказваше и трябваше да си сърбам попарата. Другите варианти за оставане в страната не бяха много. Единият беше да отлетиш към някоя държава с канадско посолство и да кандидатсваш по професионалната им програма за икономически имигранти. По тяхната точкова система, квалификациите ми щяха да ми дадат в най-добрия случай нула точки.

Другия вариант бе да бъдеш спонсориран от родител или съпруга канадски гражданин. Ако тук имаше точки, пак събирах нула с усилие.

Оставаше ми само да се опитам да мина нелегално американско-канадската граница близо до Ниагарския водопад, където хората често пресичаха пеша за разходка и рядко ги проверяваха. След това ми предсояха радостите на нелегалния емигрантски живот в Америка, но пък можеше от там да кандидатсвам отново за Канада, след като се преквалифицирам във водопроводчик, да речем, и ме приемат по точковата система.

Ако пък ме арестуваха при пресичането на границата, щяха да ме затворят в добре познатия хотел – и оттам депортация за България.

Решението с отказа щях да получа до месец и половина-два. След това имах право на обжалване, но то се разрешаваше ако има нарушение в самата процедура на изслушването и се правеше само за печелене на време. Това щеше да ми даде още около два месеца.

 

***

 

След основаването на Канада през 1867, земите й се разширчват на запад, а емигрантите прииждат все повече, все още предимно англичани, шотландци и ирландци. Французите се превръщат в едно териториално и душевно затворено малцинство. Страхът им от асимилация расте заедно с броя на англоезичното канадско население и утвърждаването на англоговоряща Америка на юг. Не помага и затварянето на френските училища в провинциите извън Кебек. По време на Първата световна война федералното правителство въвежда задължителна военна служба за участие в сраженията именно заради яростната съпротива на френските канадци – и отчуждението между двете общности взима връх, от който не слиза и до ден днешен.

След войната географията на емигрантите силно се разширява – по пристанищата се изсипват пълни кораби с украинци, хървати, италианци, гърци, китайци, евреи. Повечето от тях се заселват в новите провинции и приемат английския език и традиции.

Ето как става заселването на дядото на големия хокеист Уейн Грецки в Манитоба – натоварват цял влак с украинци от морските пристанища и когато стигат безкрайните равнини на далечната провинция, на всеки сто километра влакът спира, слизат по стотина души и основават ново градче на голото място.

Малцината нови емигранти, които се заселват във френския Кебек, отиват предимно в западните англоговорящи квартали на Монреал. Със силно изострения си вече инстинкт за самосъхранение, френските канадци се приемат за обособена нация, започват да се наричат „кебекуа” и наричат останалите канадци „лез англе”, англичаните. Когато „лез англе” стават очебийно разнородни по етническия си характер, кебекоа започват да ги наричат „лез отр”, другите.

В кабинета на един нотариус видях родословното дърво на кебекуа – всички те идват от не повече от петдесет френски фамилии от Бретан. Някои от тях с особена гордост се наричат „кебекоа ду суш”, чист кебекуа без кръвни примеси, но всичките знаят, че до един имат ирландски или индиански кръстоски.

сън, съд и фарс

refugees1

 

Постепенно българите усещаха какво комисарите искаха да чуят от тях по време на изслушванията, приспособяваха се и се приготвяха добре. Най-добре се приспособяваха магураджиите, които по-късно започнаха да се наричат браточки. По някакъв необясним начин, един се беше сдобил с допотопна пишеща машина на кирилица и едно скъсано книжле с българския наказателен кодекс. Печатаха си фалшиви условни присъди „за уронване престижа на Народна Република България”. Удаваше им се, те така или иначе повечето наистина имаха присъди – макар и не точно за уронване на какъвто и да било престиж. Двама братя си написаха своите пред мен, докато им бях на гости, после наслагаха печати, подписи…

Напечатаните присъди отиваха на официален превод и се прилагаха към документацията за изслушването като автентичен документ.

 

***

 

В нощта преди моето изслушване сънувах, че съм се завърнал за малко в София и се шляя из центъра. Един приятел ме вижда и се чуди – „Я, ти не беше ли заминал за Канада”. Казвам му, че съм се върнал само за няколко дни. „И за какво?”, Пита той. Тогава се сещам, че съм дошъл за да си взема едни забравени маратонки и му го изтърсвам. „Чакай, ти вярно ли си толкова тъп?” удивлява се приятеля, „Сега как ще се върнеш там, нали нямаш статут.”

Ставам подозрителен. „Ти откъде знаеш, че нямам статут?” питам. „Тук всичко знаем” отговаря той, „Знаем и че там ровите в кофите за боклук”.

Докато да му кажа че в Канада няма кофи за боклук, той оминава, но продължава да ми се смее.

 

***

 

На другата сутрин изслушването ми започва като достойно продължение на лошия сън. Единият от комисарите, които ще решават съдбата ми, е вдовицата на легендарния сепаратист и бивш министър-председател на провинцията Рене Левек. Това изречение изчерпва цялата й биография и тъй като тя добре го знае, стои вдървено и опулено на стола си и само потрепването на висящите й обеци издава признаци на живот. Не помня името на другия комисар защото всички я знаят като „Мадам Не” – за близо десет години на своя пост не е признала нито един човек за бежанец. „Мадам Не” не беше давала обяснение защо постъпва така, но чисто антропологически, този факт сигурно някак може да се свърже с миниатюрните очички вкопани в тлъстото й лице.

Адвокатът ми изведнъаж придобива вида на подтиснат от мъчителен хроничен запек малък мъж. „Е, какво, нали е достатъчно поне едната от тях да каже „да””, прошепвам му. „Мадам Левек не взема решения. Тя взима само заплата и приема решението на втория комисар” въвежда ме мигновено в положението ми адвоката.

В този момент в стаята изскърцва някаква ламарина и всички подскачаме уплашено. Оказва се гласът на „Мадам Не”, която веднага поема командването и ми задава въпроси около централното събитие в писмената ми история – отказа ми само преди половин година да пиша репортажи за това как турците в България с радост приемат да се преименуват с български имена.

„Е, вие защо отказахте, нали това ви е работата?” пита дамата. Казах й, че всъщост турците, както и всички останали хора по света, обикновено не приемат с радост да бъдат преименувани и това ставаше насилствено. „Аха, значи ви караха да лъжете!” просветва й, но веднага добавя „А продължаваха ли да ви плащат заплата след като отказахте?” Започвам да й обяснявам по какъв начин се работеше с непослушните журналисти в България. „Че тогава защо сте станал журналист?” изскърцва комисарката. Тук вече всички онемяваме. Даже представителя на федералната имиграция, на който му плащат да е против мен, не издържа и я пита каква професия е трябвало да си избера в родината, та да не излезе че сам съм си търсил белята.

Прочее, всичко завършва с обещание на комисарката да ми изпрати своя скорошен отговор – с което вече напълно разсейва илюзията, че мадам Левек също е присъствала

в залата.

 

***

 

След този фарс трябваше да съм луд за да вярвам че ще получа положително решение.

Писателят Скот Фицджерълд казва, че всеки човек подозира по една голяма добродетел в себе си. Моята беше чувството за справедливост – или за липсата на такава. Дотогава. След това изслушване ми идваше да взема назаем онази раздрънкана пишеща машина с кирилицата и да си самонапиша една ефективна присъда за непростима за пълнолетни наивност пред лицето на демокрацията и свободата.

кебек и цайса

PlainsOfAbraham2007

 

Сраженията между британци и французи на днешната канадска територия завършват окончателно с края на Седемгодишната война, след която според Парижкия договор от 1763 година всички френски владения в Северна Америка без Луизиана преминават под властта на британската корона. С това короната си слага един голям горещ картоф в копринентите гащи – дотогава империята на англичаните колонизира само места с неевропейско население и върши с него каквото си поиска, а сега французите не можеш да ги вържеш за дулата на оръдията и да ги взривиш ако са непослушни, трябва да пипаш по-внимателно.

Французите пък получават още по-голям и по-горещ картоф – краля на Франция ги зарязва, Волтер казва „за какво са ни няколко акра снежна земя” по адрес на Канада и френските колонизатори са напълно колонизирани заедно с опасността да бъдат асимилирани за няколко поколения.

Усещайки температурата на своя картоф, британците одобряват през 1774 така наречения Акт за Кебек, според който на канадските французи е върнато правото на френския език, католицизма и френското законодателство. Още докато французите си отдъхват, Акта възмущава жителите на Тринайсетте колонии на Обединеното кралство на юг и става повода за американската революция за независимост само година по-късно.

А французите не си отдъхват дълго – след британско-американската война през 1812 година, за кратко време в Канада пристигат повече от 600,000 нови заселници от Великобритания и Ирландия. Французите вече са малцинство и непримирими с възможната загуба на идентичност, през 1837-а вдигат Бунта на патриотите.

След потушаването на Бунта следват екзекуции, но още по-голям клин в англо-френския разрив слага последвалия доклад на лорд Дърам, който открито призовава за пълно асимилиране на френските канадци в английската култура.

През 1867 година с Конституционен акт е създадена дъжавата Канада като конфедерация между равноправни провинции и така още от първия й ден зад развятото й знаме съвсем тихичко се чува тиктакането на една заложена към бъдещето бомба.

 

***

 

През април 1990 година, в апартамента ни бяхме останали само аз и единия от алпинистите, Цайса. Той беше на осменайсет, а другия алпинист, няколко години по-възрастен, се беше изнесъл когато  пристигна приятелката му. Цайса се чувстваше като изоставен от по-голям брат. Знаеше не повече от три думи на английски. Беше доста по-застрашен от другите ако го върнеха в България – подлежеше на казарма и военните като нищо можеше да му спретнат съд. Лежеше в стаята си и линееше.

Аз се прибирах рядко. Подготовката на журналистката Ана за пътуването й в Източна Европа се оказа дълга работа и аз зачестих с пренощуванията в къщата й.

Една сутрин заварих Цайса да залита с посивяло лице към банята. Повърна няколко капки кръв. След десетина минути го качих в линейка и го откарахме в болницата „Куийн Мери”. Там го подложиха на незабавни изследвания и видеокамерата му откри перфорирана язва в стомаха. Решиха, че съм му роднина и ми се скараха защо момчето не е яло дни наред. Не можеха да знаят, че притесненията му бяха перфорирали корема.

Ходех по два пъти на ден в болницата за да превеждам разговорите на Цайса с лекари и сестри. Веднъж той отмести възглавницата си и ми показа няколко огромни швейцарски шоколада, искаше да ги взема, искаше да покаже благодарност.

Всяка сутрин лекуващия лекар му носел по един шоколад и без да види персонала му го слагал под възглавницата.

 

***

Цайса оздравя и скоро стана една от най-известните фигури на българския  андърграунд в Канада – за това по-късно.

Преди няколко години го срещнах в София и той ми припомни случая с болницата, бях го забравил напълно. Зачудих се какво ли още съм забравил. Тогава за първи път реших, че трябва да разкажа за ония времена.

 

кръстове и копия

Dali_DiscoveryOfAmerica

 

В една от по-малко известните си картини, „Откриването на Америка от Христофор Колумб”, Салвадор Дали обрисува собственото си виждане за пристигането на европейската цивилизация на Новия континент. Колумб е издокаран като смел и възторжен юноша – символ на младежката надежда, която излъчват Америките. Атлантика с кораба зад Колумб за мен си е едно от най-големите постижения на Дали – океанът свети със своя собствена, мистична светлина, някак си го виждаш целия, чак до другия бряг, а от дълбините му никнат безбройни символи на пътуването към една нова, вълнуваща и необременена реалност.

При Дали гениалността, кичът и преднамерената наивност се преплитат в неповторима запазена марка и тази картина е може би най добрия пример. Той е каталунец, а каталунците смятат Колумб за свой сънародник – не знам защо, може би защото още не са ги надушили македонците. Картината е пълна с патриотизъм, гордост и исторически препратки. Символите, които стърчат в океана, са най-често копия и християнски кръстове. Сега за копията, а за кръстовете по-късно.

 

***

 

Съзнавам, че във времената на господаря Google моя тук-таме кратичък прочит на историята на Канада може и да не ви вълнува кой знае колко, но неговото предимство е в това, че той се придържа само към факти, които намирам съществени за характера и ситуацията на Канада такава, каквато я заварих.

Колонизацията на Северна Америка започват французите в първата половина на 17-ти век. Експедициите им се спускат срещу течението на Сен-Лоран и основават градове по бреговете на реката. Когато достигат непроходимите за кораби бързеи при Монреал, териториалните им изследвания намират естествен край и Нова Франция се окрупнява само от двете страни на реката.

Британската империя обаче също не спи – те изпращат на инспекция по атлантическия бряг един италиански пират още в края на 16-ти век и през втората половина на 17-ти вече имат първата си амриканска колония, споменатия остров Нюфаундленд.

Когато две колониални империи попаднат толкова близо една до друга, военните действия са само въпрос на време. Англичани и французи скоро се счепкват  в безкрайни битки и примирия, понякога губят или печелят територии така както се сменя топката по време на баскеболен мач. Колониалните войни в Северна Америка, поради отдалечеността на империите-майки и непознатия терен имат крайно хаотичен и често пъти откровено комедиен характер.

Някъде четох как един британски офицер в ония времена отива на разузнаване под формата на гостуване в едно френско укрепление. Британецът знае, че отново са във фаза война с французите, но те още не знаят. Посрещат го с голямо угощение и с някак студено, сдържано уважение, от което той през цялото време се чуди, дали те все пак не са информирани че той отново спада към враговете и не му се подиграват с този маскарад, а после да го арестуват. Накрая, когато той си тръгва от френския форт, позабързва коня си да не вземе да пристигне в последния момент новината.

Индианците също са намесени в бъркотията. Един от първите изследователи пътешественици в Северна Америка пише: „Когато видиш индианците, бъди много внимателен. Но ако не виждаш никъде индианците, тогава бъди много по-внимателен!”

Френските и английските офицери добре отчитат това и ги замесват във всякакви военни съюзи, докато индианците съвсем не се сещат какво всъщност ги чака.

Индианците, според мен, са единствените хора в Северна Америка, които изобщо са имали нормални отношения с нашата планета. Не става въпрос за тяхните вярвания. На този свят всички са вярващи – едните вярват че има бог, другите вярват, че няма. Индианците са благодарни на тази планета. Обичат я, убедени са, че я чуват и слушат. Понякога си мисля, че ако и последния индианец умре, свършено е с Америка.

Един от най-талантливите филмови режисьори на Канада е Дени Арканд, автор на филма „Исус от Монреал”, за който май и Оскар получи. В един друг негов филм, „Упадъкът на Американската империя”, един от героите размишлява върху най-голямото целенасочено изтребление в човешката история – избиването на 500 милиона индианци в Северна Америка  – и се пита какво е нужно за да се нарече и това поне Холокост.

Драги Салвадор, тук свършваме с копията.

 

 

внимание, огледало!

st-denis

 

Първата ми работа беше в ресторанта „Фобург Сен-Дени” като мияч на чинии – кълна се, знам че клишето е въпиющо, но така си беше. Уреди ме на този висок пост Благовест, който вече работеше там като „аранжьор на сандвичи”.

С двамата собственици на ресторанта много си приличахме – те бяха високи и преждевременно побеляващи досущ като мен. И когато сутрин рано се появявах на работа персонала откачаше от ужас, особено шефа на кухнята – хаитиянец, който по принцип слабо различаваше белите хора.

После си слагах бялата униформа и бялата шапка – и всичко си отиваше на мястото. Тъй като още не говорех френски, хаитиянецът бързо реши че идвам от някаккъв родовообщинен строй на бледоликите и нямам персонална вина за упадъка си да стигна до негов подчинен. Когато ме караше да почиствам голямото огледало в залата неизменно казваше „Виктор, внимавай много, това е огледало, то е изключително чупливо” и посочваше нашето общо отражение в огледалото, та дано поне малко разбера за какво става дума. Какво ли не бих дал сега да имам една снимка на това наше общо отражение.

Ресторантът си имаше машина за миене на чиниите и докато я чаках да ги извърти ме изпращаха на улицата да премитам пред масите. Веднъж в края на работния ден както си метях до мен паркира кола и от нея изникна журналистката от „Ла Прес”, с която си бяхме разменили телефонните номера, Ана (май не беше точно така, но няма значение). Дори не си направи труда да излъже, че минава съвсем случайно. Ей на това му казвам разследващ журнализъм.

Покани ме на кафе. Не знам как е при вас, но аз нямах навика да отказвам да пия кафе с колеги.

двете самоти

quebec

 

Канадската провинция Кебек има територия колкото четири Франции, но населението й е колкото населението на България. Канада има десет провинции и една територия, всичките равноправни по конституция, но тази привидна хармония парадоксално съдържа най-големия риск за тази страна, дори за нейното съществуване, колкото и често да я дават за пример на толерантност, равноправие и спокойно благоденствие.

Право през сърцето на Монреал преминава една невидима и непреодолима граница, една тъмна нишка от историята, която и до днес диша дори в красивите цветни лехи пред къщите. Наричат това, което е от двете страни на тази нишка Двете самоти, по заглавието на романа на Хю МакЛеннан.

Колкото и да е странно, именно Канада е добър пример за относителната изостаналост на човечеството, което още няма дори наченки за създаване една единна култура и общо самосъзнание. Но има надежда – щом имаме глобални корпорации и глобално замърсяване, може и до другото да стигнем.

Засега властва самоутвърждаването чрез отричането, чрез отделянето, чрез натикването на собствената ти истина в гърлото на другия. Канада е само едно цивилизовано и с подстригана трева бойно поле на познатите човешки битки. По стечение на исторически обстоятелства Монреал е центъра и възела на тези битки.

По-късно в годините, когато обичах да шофирам до Ню Йорк, докато чаках на светофар в Манхатън, един американец изрева от съседната кола: „Хей, приятел, какво означава „джий ми сувейн”?” Макар и турдно, но се сетих – питаше за автомобилната ми табела. На всички табели на колите в Кебек пише на френски „Же ме сувйа”.

„Значи „Аз не забравям”, отвърнах на американеца.

„И какво толкова не забравяш?”, ухили се той.

„Написах си го там да не забравя да купя черен пипер” отвърнах, защото светофара светна в зелено и нямаше време за културно-исторически ограмотявания на американци посред нервните нюйоркски клаксони.

„Аз не забравям” казва, че французите никога няма да забравят какво им причиняват англичаните още преди основаването на Канада. Този израз означава едновременно много неща, но за това по-нататък.

 

***

 

Публикуваното интервю в „Ла Прес” даде ефект, обаче в съвсем различна от очакваната посока. Започнаха да ми се обаждат българи обединени от общата опасност да ни изгонят на изток от рая. Зараждаше се някакво българско дружество, всички разбираха че трябва някак да се шуми около нас, ако не искаме да ни изпратят на безмълвно заколение.

Господин Чипев, не му помня първото име, се беше пенсионирал като заместник-министър в местното провинциално министерство на имиграцията и с право се безпокоеше за нас, защото добре знаеше как се назначаваха комисарите, които взимаха решенията. Както ми обясни, те до един бяха или роднини, или бивши съпруги, или вдовици на важни кебекски политици. Тъй като това беше най-важната част от капацитета им, не можеше да се очаква от тях особена проникновеност към съдбата на бежанците. А ги назначаваха именно като комисари, защото мястото беше скрито – огромната част от канадците нямат никаква представа от имиграционните процедури и зад затворените зали за изслушванията нямаше как да се разбере кой политик кого е пробутал да вземе тлъста държавна заплата.

медийни изяви

lapresse cover

 

След случая с масовото приемане на българи в провинция Нюфаундленд разбрах, че общите инструкции за отношение към бежанците от която и да е страна зависеше от провинциалното правителство, което назначаваше и комисарите. В провинция Кебек, където се намирахме, явно липсхваха всякакви инструкции по отношение на българите, най-вече заради точното, детайлно и пълно непознаване на ситуацията в България.

Реших, че трябва да се вдигне шум. Появих се в най-големия френскоезичен всекидневник „Ла Прес” с надеждата да дам някакво интервю, с което поне малко да се разясни де е България и що е. Представих се на шефа на международния отдел, който посочи мокрия ми чадър и шеговито попита дали това не е добре известния „български чадър” (с какъвто беше убит в Лондон Георги Марков). Ето, че все пак знаеха нещо за нас…

Докато давах интервюто, към мен се приближи силно изчервена от смущение журналистка. Обясни, че скоро тръгва на репортерска обиколка из Източна Европа и помоли да се видим някой път да я въведа в събитията там. Чудех се дали и аз не се изчервявам, докато си разменяхме телефонните номера.

В интервюто коменртирах ситуацията горе долу така: в България връщане назад към комунизъм няма, но тайните служби и едрите партийни функционери разработват план за създаване на напълно фалшиви демократични институции и партии, както и чисто фасаден вариант на свободен пазар, като единствената цел е финансовото облагодетелстване на малка група добре позиционирани при комунизма хора.

Този коментар е от февруари или март 1990-а, но нямам никакво право да се правя на пророк – в България просто нямаше какво друго да се случи.

Изтипосаха интервюто начело на международната страница на вестника.